Снежина Петрова: Снежната кралица
от Асен Терзиев

 

                                                                                                                   Фотограф: Цветелина Ангелова

Облагородяващият талант на актрисата Снежина Петрова трудно се вмества в някакви човешки измерения, години и амбиции. Една от най-успешните български актриси е вдъхновение за повечето родни режисьори още от началото на кариерата си в средата на 90-те, а публиката не престава да се удивява пред дръзките й и разнообразни превъплъщения. Все пак 2008 ще остане в личната история на Снежина Петрова като годината с най-много награди и признания. Поне засега.

2008 година ви донесе четири награди от общо пет номинации, което е сигурен признак за успех. Като се замисля обаче за предните години, те също бяха пълни с много събития и роли за вас?
Така е. Всъщност по-скоро се натрупаха доста добри неща от предишни сезони, които продължих да играя и през 2008. Но тази година получих много номинации и почти всички възможни театрални награди. Въобще, почувствах се някак реабилитирана откъм награди.

В момента играете в седем представления. Да започнем с онова, което има най-интересна история: "Монолози за вагината" в Театър 199. То не слиза от сцената вече осма година, което е изумително...
Това е представлението с най-дълъг живот в кариерата ми. Всяка година то като че ли е в някакво възраждане, даже ние се чудим докога това възраждане ще е възможно. Странно, че то не просто не остарява, а продължава да се захранва с нови и нови неща. Може би това се дължи и на факта, че сме свободни да привнасяме в него новия си опит. Това е представлението, в което мога да експериментирам. Режисьорът Галин Стоев го няма, не го гледа и ни е оставил на самите себе си.

"Старицата от Калкута", за който бяхте номинирана за наградата на Съюза на артистите "Икар", е спектакъл на Явор Гърдев, най-успешния млад български режисьор в театъра, а вече и в киното. Вие сте работила с него от самото начало. Какво го отличава във вашите очи от останалите?
Явор притежава изключителен талант да превръща всяка ситуация в полезно действие за себе си и проекта, който прави. Това е някаква страхотна дарба да имаш такъв характер и подход към спектакъла и към артистите, с които някак си застраховаш успеха. Наистина не знам как го прави.

Искате да кажете, че винаги сте спокойна за крайния резултат?
О, не! С Явор до последния момент спектакълът е пълна енигма, но въпреки това винаги някак си знам, че в крайна сметка ще стане. Явор е човек, който много се учи, буквално непрекъснато усвоява нови неща и общува. Дори това "общува" бих го казала с главна буква, защото умението да общува е една изчезваща и все по-трудно реализираща се черта на човека.

Вие самата с общуването как сте? Открит човек ли сте?
Когато започна да репетирам, да. Мисля, че и извън театъра не съм труден човек за общуване. Но се ограничавам, защото опитвам да пестя някаква енергия за себе си, детето, близките. Един репетиционен процес е тотално разкриване и след осемчасова репетиция не мога да не пощадя себе си и се затварям.

Какви са нещата, които ви зареждат за театъра, но не са свързани с него?
От една страна, това е работата със студентите. Не очаквах, че преподавателската работа е толкова изтощителна. То е като да влезеш в стая с вампири. В началото ми беше тежко, но натрупах четиригодишен опит и все повече усещам как вече аз се превръщам във вампира, който изсмуква енергията. Често студентите са ме питали за нещо, което съм ги накарала да направят, къде могат да видят как аз го правя. И се оказва, че аз всъщност никъде не мога да го направя, така че с тях се опитвам да правя неща, които на мен ми се иска да мога на сцената. Те много ме вдъхновяват и така ми е по-интересно да преподавам: не каквото знам, а каквото не знам. Работата с тях много ме захранва, а другото нещо в момента е, естествено, синът ми Иван. Детските му игри и начинът, по който преоткрива света, се оказаха важни за мен и актьорската ми природа. Реакциите му са цял арсенал от средства - неща за които не съм се досещала.

Сега заради него бихте ли изиграла някое детско представление?
Ами вчера играх мишката и мечката. Бях се скрила зад леглото, той обаче не поиска да бъде зрител и дойде отзад при мен, зад кулисите, така да се каже... За детско представление съм много изкушена, защото контактът с децата е много благодарен.

Питам ви и защото Иван едва ли скоро ще дойде да ви гледа в театъра. Играете в представления, които изобщо не са за деца.
Той всъщност ме гледа. Беше на "Хамлетмашина" в "Армията". Спектакълът обаче започва с един откъс, в който аз хвърлям едни гащи към публиката, при което той веднага се обади от първи балкон: "Мама, мама...", аз се разсмях, а той трябваше да излезе. Но вече към представата си за театър освен "ш-шт", че хората се покланят и се пляска, сега той добави и това, че се хвърлят гащи. И виж колко е вярно това, като се замислиш. Понякога човек трябва да е готов да свали всичко от себе си.

За "Малка пиеса за детска стая"от Яна Борисова в Театър 199 взехте две награди за женска роля от фестивалите във Враца и Шумен. Какъв риск криеше за вас това, че се заехте с пиеса, която се появи буквално изневиделица от никому неизвестен, дебютиращ автор, а впоследствие се оказа най-успешната за последните няколко години?
Имам опит с "живи" автори: "Дзен порно" на Милена Фучеджиева и "DJ" на Георги Господинов. За съжаление обаче, докато репетирахме, Милена Фучеджиева беше в Щатите, а Георги Господинов като че ли не беше готов за такъв тип среща. Така че въпреки този опит досега не бях усещала най-доброто от това, че авторът е жив и до теб. С Яна Борисова беше друго. Тя беше като сянката на това представление. Беше постоянно покрай нас, грижеше се за нас по време на репетиции, притесняваше се, преживяваше всичко по един много чаровен начин. Това, че опознах не само нея, но и приятелите й, за които тя всъщност е писала по някакъв начин, ми помогна да разбера по-добре пиесата й. На пръв поглед човек трудно хваща втория план в текста, но това, че я познавах, много ми помогна. За ролята, която аз играя, си мисля, че тя е взела много неща от себе си, особено от своя начин да иронизира проблемите на другите и своите собствени. Тази автоирония е много силно изразена както при нея, така и в образа, който играя. Този спектакъл е една прекрасна среща с нея, с Галин Стоев и със страхотния екип от колеги, които играем. Приятно е да сме заедно, въпреки че представлението е доста трудно.

Ако обаче отидем в театър "Сфумато", където също често играете, ви виждаме в съвършено различна, остро драматична, направо трагическа светлина...
Работата в "Сфумато" е нещо съвсем различно от нещата, които правя - като друг тип самопознание е. В момента репетираме по текстове на Гогол. Днес например на репетицията аз излязох на сцената и се пробвах да направя нещо смешно, но опитът ми остана смешен само до средата. Исках да придам на своя образ характеристики малко като на излязъл от анимационен филм. До средата на сцената всичко беше много смешно, но после неминуемо прерасна в нещо катастрофично... Но това всъщност прави "Сфумато" толкова прекрасно пространство - там имаш право на катастрофичност, там имаш право, как да кажа, да откриеш бездната в себе си. В комерсиалния театър подобни опити крият голям риск. В "Сфумато" онова, което можеш да откриеш за човека и за себе си, може да не е никак хубаво.

Това в крайна сметка мъчително ли е или удоволствие?
За мен е удоволствие. Защото, ако наистина успееш да извадиш нещо от себе си, се освобождаваш от някакъв товар. Проектът, който репетираме сега в "Сфумато", ще се казва "ОООО - сънят на Гогол". Тези четири О-та са псевдонимът на Гогол в началните му години, измислен на базата на О-тата, които се съдържат в пълното му име. Провокацията е много силна и съм много щастлива, че ще мога да работя върху такъв автор. Премиерата ще бъде през март.

Другото, което предстои да видим с ваше участие, е театрална версия по "Гълъбът" на Патрик Зюскинд...
"Гълъбът" е също изключително интересен проект за мен, защото с режисьора Деси Шпатова не съм работила от "Психоза 4:48", което беше преди доста години.

Отново ли пишете сценария двете заедно?
Не, това си е чисто и просто едно повествувание в трето лице. Деси много харесва "Гълъбът" и искаше да го направи, така че съкрати и преработи текста и реши, че ситуацията, в която иска да го постави, трябва да бъде между един мъж и една жена. Играем аз и Владимир Пенев, като историята се разказва изцяло от мъжа.

Няма изобщо да говориш, така ли?
Да, точно така. Първоначално мислех, че ще ми предстои доста активно физическо присъствие в замяна на това, че нямам текст, но после Деси реши, че аз трябва само да стоя и да слушам Владо Пенев, който е един изключителен разказвач. Не искам да издавам други неща, но ще кажа, че да слушаш другия е нещо изключително трудно. Имам чувството, че това ще ми е най-трудната роля. Сетихме за текста на Бекет "Не-аз", който съм играла няколко пъти, и който е един много дълъг монолог на Устата. Там има един персонаж, който винаги е бил обозначаван малко схематично като Слушателя - той вдига ръце няколко пъти и ги сваля, така всъщност слуша. Изведнъж се замислих, че това е много сериозна ситуация: какво се случва на човека, който слуша; как се изтърпява монологът на другия; а как се изтърпява това другият постоянно да мълчи? Около това ще се върти нашето представление: срещата на мълчащия и говорещия човек. Представлението трябва да е готово също около март и отново в "Сфумато".

Какво друго да очакваме от вас през 2009?
Със студентите от НБУ трябва да довършим "Сватба" по Елиас Канети и ще го играем, но все още не съм сигурна точно къде.

Как избрахте именно със "Сватба" да занимавате едни съвсем млади хора?
Мислех, че за тях ще е интересно, защото сватбата е нещо, което им предстои или не им предстои. От това в голяма степен ще зависи и как ще продължи живота им - ще има ли в него сватба или не. Имало ли е сватба, за да се появят те на тоя свят, или не. Сватбата се оказа нещо важно, без значение дали ще я подминем или не. В текста на Канети, който според мен е революционен, се разказва за една сватба, по време на която се разкриват едни невероятни сексуални отношения между всички. Между майката и зетя, между булката и домашния лекар, между зетя и сестрата на булката. Елиас Канети е представил всички възможни комбинации, без никакви задръжки. Пиесата завършва с едно земетресение, след което сякаш човечеството приключва. Ситуацията е интересна, показва хора събрани по един хубав повод, какъвто би трябвало да е сватбата, а той отключва някакви ужасни неща за тях самите. За мен този текст е и много смешен. Ще видим какво ще се получи. После ми предстои работа по немския проект "Хамлетмашина" от Хайнер Мюлер, който трябва да изиграем в чужбина. Когато изиграхме  "Хамлетмашина" в началото на сезона тук в София в Театър "Българска армия", той мина доста противоречиво, но получих от режисьора предложение за моноспектакъл. Ще работя по съвременна румънска пиеса. Трябва да играем в Щутгарт, после вероятно в Люксембург, а тук мислим да го покажем в "Червената къща". За мен това ще е нещо съвсем ново, защото трябва да играя на друг език.

Програмата ви е доста наситена.
Да,  но това не е всичко. Ако, живот и здраве, нещата минат добре, в началото на лятото ще започна работа с Галин Стоев и същия актьорски екип от "Малка пиеса за детска стая" върху втората пиеса на Яна Борисова, отново в Театър 199. Заглавието още не е уточнено, но текстът не е продължение на "Малка пиеса...", а нов вариант на среща между подобни характери.

Всъщност колко неща можете да направите за една година?
Не знам. За 2009 май са прекалено много, но не мога и да се откажа от нито едно. Мисля, че в момента съм в много добра кондиция за работа. Детето още ходи на ясла, защото, като тръгне на училище, ще изисква повече внимание от мен. Струва ми се, че мога още малко да дам газ, докато имам тази възможност. Възрастта, в която влизам, е най-силната за една актриса. Искам да се възползвам, докато имам сили и добри предложения, защото всичките проекти, за които ви разказах, не са компромисни.