Театрално НЛО в Пазарджик

от Патриция Николова, в-к Труд

 

Днес вече е странно и нетипично да се гледат земетръсни театрални представления в България. То е като да срещнеш НЛО - знаеш, че може и да го има, но все не ти се случва истински сблъсък с "третия вид". След безобразните компромиси от страна на половината големи сцени в столицата, вниманието естествено се насочва по-надалеч - към театри като пазарджишкия... Там преди броени дни се състоя сеизмичната премиера на Десислава Шпатова "Сцени от един семеен живот, или изкуството да смиташ боклука под килима" по Ингмар Бергман.

Деси Шпатова отдавна обича да човърка с подлютен скалпел току що засъхнали рани, белязали в крачка живота на модерния градски човек. Доказала го е с много свои спектакли, а за последно - с раздиращата "Психоза 4.48" от Сара Кейн (все още се играе в Сфумато) и страстното й "Летене" от Оля Мухина (която по неизвестни причини бе свалена от афиша на МГТ "Зад канала")

Премиерният "Изкуството да смиташ боклука под килима" продължава изследванията й в тази посока, но добавя един категорично нов щрих - разрива в интимните отношения, който сякаш е предварително заложен във всяка двойка. Как ще се справят с подводните мини на брака/съжителството си, това вече зависи от умението да се импровизира и прави компромис, от силата на егоизма и страстта.

В пазарджишката постановка един срещу друг са изправени като спаринг партньори три двойки от различна възраст и в различен етап от връзката им. Трагикомедийните Христо Бонин и Росица Александрова се движат по ръба на предсказуемия разрив, придружен с обяснима досада от истерията, която следва след обявения финал на любовта. То е като да облечеш любимото си старо сако и да се чудиш защо не ти стои като ново.

Двойката Иво Русев и Красимира Василева са в най-дългият, но и най-лесният и удобен вариант на обичта - когато нежността се разхожда вкъщи по чехли, прозява се и докосва така, както се гали котка преди сън.

Най-трудната задача се пада на експресивната Ирмена Чичикова (Мариане), която изхарчва душата си в лицето на инертния Веселин Мишев (Юхан) и раздвижва въздуха в залата с неочаквани жестове, които кипят от енергия.

Финалът хваща за гърлото. Дължим го изцяло на великолепния Иво Русев, но повече нищо няма да издадем - в очакване на 20 декември, когато този сеизмичен спектакъл най-после ще гостува и в София.