За текстовете на Яна Борисова по повод спектакъла на Деси Шпатова„Тихи невидими хора” в Младежки театър „Николай Бинев” 

от Мирослава Мариянова

нови драматургии.net

 

( ... )

Като че ли има два основни начина за подхождане към текст, който изцяло се случва през перформиращия език – възможно най-реалистично и абстрахирано от театрална преднамереност изговаряне на текста, с абсолютното спокойствие на хора, които не осъзнават „неестествеността” на своята ситуация и реч и в празното пространство, отворено от това противоречие, да се случи играта. Другото възможно посягане е ситуацията на игра да се използва за завихряне на театралната илюзия и прекомерността на текста да премине в прекомерност на сценичната игра. (Има и друг вариант – текстът да се превърне в битова абсурдна комедия, което тук не допускаме). В авторския си спектакъл (Младежки театър „Николай Бинев”) Деси Шпатова е направила избора си в полза на втория подход, като е изследвала механизмите на живеенето като игра и на играта като живеене през силно театрализирано актьорско присъствие. Езикът е преекспониран и изигран, актьорите са в превъзбуда и преднамереност на сценичната си условност, като перформирането е подчертано. Отвъд засилената изкуственост, която илюстрира ситуацията на игра, задълбочаваща се от наслагването на драматургичната и сценичната презумпция, нежно и носталгично се отлага усещане за поетичност и съкровеност. Смешките преливат в екзалтация, като че ли е търсена неистовост на хумористичния ефект, но без да се прехвърля мярата и да се изпада в самоцелност. Текстът е ползван избирателно (с вътрешни съкращения), без това да накърни качествата и да наруши възприемането му, което се дължи на неговата структура, предоставяща правото на избор. Селективността на Деси Шпатова (и на актьорския екип - Станка Калчева, Ангелина Славова, Николай Луканов, Вежен Велчовски, Малин Кръстев, Владимир Пенев) се е подчинила на опита да се уловят и усилят през медията на сцената лиричните нотки на мечтанието и живеенето в паралелен свят. За да балансира изнесената игровост и да я удържи от пропадане в битова комичност, Шпатова се лишава от някои комични ситуации и езикови игри (както и от финала на пиесата, в който отново се прокрадва присъствието на външния свят), за да сгъсти метафизичното усещане. През стихията на играта и актьорската развихреност Деси Шпатова успява да изгради драматургията на копнежа по съществуване в света на вълшебствата и фантазма и свободната подмяна на идентичности - всяка следваща все по-изключителна и по-вълнуваща – присъщ на човешкото същество. Елегантната визия на спектакъла (сценография и костюми – Деси Шпатова), решена предимно в нюанси на бялото, създава много подходяща виртуална среда за възприемането на оттенъка на поетичност, носен от фантазиите на героите за изключителност, красота и одухотвореност, всичките аз-образи – холограми на най-смелите ни възжелавания. Това напомня чеховата емоционална гама, както и обичайната иконография на сценичните му реализации, към които Деси Шпатова с нежна ирония и упование отпраща, интелигентно допълвайки загатнатия Чехов в текста (играта на „три сестри”).

Текстът е определен от своята авторка като абсурдна комедия, в която комуникацията и разбирането са провалени. За разлика от идиома на абсурдизма, тук това не е трагична констатация и болезнено преживяване, а в постабсурдистки маниер – е само начало на път към тяхното преоткриване в една паралелна реалност. Спектакълът на Деси Шпатова е успял да употреби комичния потенциал без остатък, та и отвъд, но и да сподели своето романтично видение за този паралелен свят.    

 

 

Младежкият театър излезе с най-силната премиера за сезона 

вестник Дневник , 13.03.2009, текст: Гергана Пирозова

 

 

Ако допреди година театралната общност мрънкаше, че няма силен дебют в българската драматургията, че тук-там се появяват добре написани пиеси, но липсва текстът, който да постави актуално начало, то след появата на Яна Борисова и "Малка пиеса за детска стая" сякаш всички очаквания се обърнаха към нея.

За предстоящата театрална премиера на "Тихи, невидими хора" с режисьор Деси Шпатова се зашумя още в края на 2008 г., същата, в която Яна Борисова спечели всички възможни награди у нас за дебютния си текст "Малка пиеса...". Тогава успехът беше съпроводен и с другото събитие - връщането на режисьора Галин Стоев на българска сцена именно с нейната пиеса, която постави в Театър 199. Последваха преводите на френски, английски и руски език и, разбира се, четения на пиесата във Франция, където предстои да се постави. А след по-малко от година се появи и "Тихи, невидими хора" - текст, написан специално за актьорите в представлението - Станка Калчева, Малин Кръстев, Вежен Велчовски, Ангелина Славова, Николай Луканов и Владо Пенев.

Ако първата пиеса на Яна Борисова беше текстът, който адекватно постави темата за "изгубеното поколение" на 30-40-годишните без драматичен патос и сантиментална носталгия, то "Тихи, невидими хора" е фойерверк от ирония към т.нар. cool поколение, обладано от лайфстайла, рекламния бизнес и клишираното общуване. Петима от най-добрите от бранша са събрани в едно помещение, за да измислят реклама на... дъвки "Ба ба". Оператор, тип "ню ейдж" (Вежен Велчовски), вкопан по подразбиране в географията на Индия, рекламната "кучка" (Станка Калчева) презираща и истерична, мнителният социопат (Малин Кръстев), представителят на дъвки "Ба ба" - неуверено амбициозен с артистично шалче (Николай Луканов), и стажантката - умилителна натегачка с напевен глас (Ангелина Славова), след мъчително нахвърляне на "свежи" идеи са прекъснати от рязкото нахлуване на собственика на "Ба ба" - Левон (Владо Пенев), за чийто натюрел, бизнес нюх, нежни мечти за оперна сцена и тайно желано име - Джилда, тепърва ще узнаваме.

От първоначалните четиридесет минути пресипваща сатира сюжетът фантастично прескача в сюрреалистична угроза от неизвестно "буги" (което няма да се появи, нито пък тяхната легендарна спасителка Шапа), след което действието отлита в магическия реализъм, където всеки уж като на игра ще изгради своя крехък, таен и мечтан образ за себе си.

"Тихи, невидими хора" е безапелационна сатира, независимо че е определена от авторката като абсурдна комедия. В нея не липсват ироничните препратки към театралните клишета като "никоганеидващия Годо" и трите провинциални Чехови сестри, към съвременните воини на успеха и абсурдните и агресивни клишета, с които сме принудени да живеем. Целият този текст нямаш да бъде чут без фината, невидима режисура на Деси Шпатова, за която 2009 г. май се очертава да стане най-силната досега. След успеха на "Изкуството да смиташ боклука", номинирана за "Икар", е сигурно, че в следващите "Аскеери" "Тихи, невидими хора" си е осигурила мястото.