Как случващото се в обществото, у нас, а и в по-глобален план оказва влияние върху теб като актриса?
Банално би било да кажа, че не мога да преценя какво реално се случва, че всичко случващо се всъщност е една добра маскировка и че нямам достъп до същинска информация. Телевизията, пресата, радиото, билбордовете, безплатните брошури, Фейсбук – всички ни осведомяват, разказват ни някакви неща, които подозираме. Някак си високото темпо на живот, свръхинформацията, многообразието от възможности и гледни точки ме направиха скептик. Със сигурност обаче има факти от действителността, които не поставям под съмнение и които ме разтърсват – насилието над деца. Почти всяка седмица излиза по някой смразяващ случай. Нямам обяснение. Нямам оправдание. Едва ли ще разбера какво се случва, но знаците и сигналите, които реалният живот подава, говорят за нещо много страшно. Не просто за упадък, а за началото на  някакво израждане. Като актриса не знам как бих могла да реагирам. Може би само като продължавам да произвеждам позитивизъм така, както аз го разбирам.

Променя ли се границата между зрелищното и ценното днес?
Границата, която аз си поставям, не се променя. Мисля, че правя разликата между двете, без непременно да ги противопоставям. А обективно – естествено е зрелищното да завзема все повече територии, да става част от политическия живот, да се храни от човешкото нещастие, да носи все по-големи печалби. И затова ценното е още по-ценно, защото е по-рядко. Ако случайно стане обратното, много бих се притеснила. Ще си помисля, че ни е ударил метеорит и сме облъчени от странна радиация.

Какви са наблюденията ти върху изчезващата човечност, или по-точно в променящата се човечност в съвременния свят?
За човечността или добро, или нищо. Шегувам се. Мисля, че никога няма да изчезне. Все пак човечеството е натрупало доста опит, и то негативен, а доброто си стои в гена. И всяко човешко същество започва битието си тук с добро. Чудовищата не се раждат, те се отглеждат.

Какво ти е интересно за наблюдение извън театъра – работата?
Да наблюдаваш нещо изисква най-малкото да имаш нужното за това време. При мен времето е дефицит. За съжаление почти непрекъснато действам и ако имам възможността да спра за момент и да се загледам – било в нещо или някого пред мен, до мен или просто да се загледам в себе си – ето ти веднага едно интересно наблюдение. Всичко би могло да стане обект на моя интерес. Когато да пътуваш с влак, непрестанно има какво да се наблюдава. В самолета е по-скучно. Там предпочитам да спя.

Къде са местата, към които се завръщаш, има ли такъв тип места за теб у нас или навън?
Като че ли сега не ми се завръща по познатите места, а ми се откриват нови и нови. Обичам летищата. Но не и самолетите. Обичам влаковете, но не и гарите. Все пак винаги се радвам, когато се завръщам у дома след пътуване.

Как собствената история на един актьор влияе върху образа, който изгражда?
Образът става продължение на личността според мен. Толкова е просто. И толкова сложно. Е, понякога не се получава. Все повече ме провокират образи, които са много далеч от мен. Така пътят е по-дълъг и по-интересен.
С възрастта и опита артистът натрупва някакво отегчение от самия себе си или поне от това, което вече е узнал за себе си, и тук личната му история не го вдъхновява, а по-скоро го вдъхновява това, което не е преживял, не е познал и почувствал в собственото си битие. Вече мога да кажа, че отминалите ми роли не са просто роли, а част от живота ми и те също ми служат като личен опит. Познавам себе си и през тях. Даже не съм сигурна кой опит е по-богат – на жената или на актрисата.

Играеш и си играла в повечето нови български пиеси, включително и в последната на Яна Борисова. Какво е впечатлението ти конкретно за Приятнострашно, а и за новата драматургия?
Приятнострашно надмина очакванията ми. Когато прочетох пиесата, си помислих, че ще се получи спектакъл за малък кръг ценители, а реалността ме опроверга тотално. Радвам се, че стана така, че публиката привидя в този текст своя история, че „българска пиеса” не я отчужди, а напротив. Това трябва само да покаже каква необходимост има съвременният ни театър от живи и адекватни български текстове. За съжаление те все още се броят на пръсти.

Би ли разказала за твоето участие в Гълъбът, както и с какво този театрален опит е по-различен от други?
За петнайсет години в театъра съм се сблъскала с много текстове, някои от тях са били гениални. Текстът на Патрик Зюскинд също е такъв. Различното е, че този път аз нямам достъп до текст. Изграждам ролята си само като физическо присъствие. Много съм щастлива, че това ми се случи – да помълча на сцената. И то до Владо Пенев.
Подобен род преживявания в театъра – абсолютно рискови, са голяма рядкост и не могат да се случат просто ей така.
Деси Шпатова отгледа и разработи тази идея и съвместно разрешихме трудния ребус – как един мъж да говори един час, без да спира, а жената до него да мълчи, да го провокира, вдъхновява, ожесточава и обезкуражава, без да продума. Тук упражнявам изкуството да слушам. Повярвайте ми, не е лесно. Мисля, че целият ни живот го доказва.

Ти си особено вдъхновяваща актриса, за твоето присъствие на сцената е писал и поетът Стефан Иванов. Какво се случва с теб самата по време на спектакъл?
Разбира се, във всеки спектакъл е различно. Но винаги се опитвам да открия територията на свободата си вътре в представлението. Иначе за мен не би имало смисъл да играя. Толкова неща ни ограничават в живота, че не бих искала да дублирам този опит и на сцената.